„Ако седна да разказвам на нашия народ всъщност какво научих, какво е било наистина и то не само в действието, а в атмосферата която е съществувала, в това как е преживял нашият народ това нещо, особено първите 300 години на Османската империя – извинявайте, „Време разделно“ е любовна песен. Това заяви пред bTV писателят акад. Антон Дончев, който е автор на романа „Време разделно“, описващ живота на българите под турско робство.
„Ако ние започнем да размножаваме мнението на англосаксонците за Османската империя, турците не ще ни се разсърдят, а направо ще си обърнат гърба. Защото присъдата, която е дадена от чуждата историческа наука за Османската империя е много по-коравосърдечна, отколкото тази, която е дала нашата наука“, каза акад. Дончев.
Румънците и унгарците, тези два народа, които също са били под турско владичество, някак си са запазили една памет. Ние не бихме могли, даже ние имаме Батак, обаче Батак не е увековечен по такъв начин. Ние нямаме изобразително изкуство, което да пресъздава тази страшна действителност“, заяви писателят Антон Дончев.
Ние някак си турците ги чувстваме като свои хора. Ние имаме цивилизация, повлияна от турците, ако искате от ястията, ние сме живели с тези хора. Ние искаме – неискаме, сме врата на Турция към Европа. Изисква се елементарно здравомислие, за да се види къде е мястото на България в цялата тази история.(…) Поначало сега човечеството не обръща толкова внимание на гените. Всичко е записано, ние не можем да избягаме от кръвта си.
Относно романа „Време разделно” и неразказаните в него истории акад. Дончев каза: „Най-голямата история не я чух, аз я преживях в Родопите. Посред нощ един човек, който ме водеше из село Момчиловци застана през нощта, можеше да бъде и ограда на гробища, но нищо не се виждаше, и започна да вика: Елице, Елице, Елице и се отвори една врата и от мрака излезе една млада жена с бяла, дълга рокля, с пусната коса до коленете, с една свещ. Затова се роди романът „Време разделно”.
След 30 години той открил, че жената не се казва Елица, а се казва Иелица.
В романа била спестена сцена на жестокост. „Баща ми ме помоли да не напиша една сцена и аз не я написах. Сцената е ужасна“, обясни Дончев.
„Когато чуя България – виждам светлина. Занимавам се с история, 15 народа преди 15 века се качват на историческата сцена – имали са империи от Дунава до Китай, в момента им знаят имената 5-6 души като мен или хора, които се занимават. Народите ги няма. Един народ се закотвя на най-кофти мястото в Европа и в момента приказваме на един език и се наричаме българи“, каза акад. Дончев.
Като добър познавач на човешката душа, той обясни: „Всичко, което възприемаме в света, го възприемаме през очилата на нашата култура“.
Писателят подчерта отговорността на интелигенцията. „И хората, които правят стъклата, които леят стъклото, които правят диоптрите, хората на духовността са виновни за кривото, което гледаме. Политиците, които пляскат кал върху стъклата, и те са виновни, защото хората не виждат правилно света. Те могат да го видят правилно само чрез култура. Културата се отглежда, хората се отглеждат, възпитават, образоват. Всеки човек е някакво огледало на това, което става около него. Ние не осъзнаваме какво се случва в момента“, категоричен е акад. Дончев.
Представяйки историята на Черно море, той сравни Европа с него. На мястото на Черно море е имало едно хубаво сладководно езеро, около което е имало една блестяща цивилизация, но след като соленият океан пробива нашите проливи се получава това полусолено, полуморе, полуезеро, с мъртво дъно Черно море. „Европа е такова сладководно езеро“, каза акад. Дончев.
„И в сладководното езеро Европа, което е създадено със северни води, в което участваме и ние, влизат други води, влизат други хора, и това вече не е сладководното езеро Европа, това е едно ново място за живот на народите, в което трябва да свикнем да живеем не с нашата вода, а с други води. Започва един сложен живот на Европа. Изключително трудно е предварително да се види някакъв край“, очерта алегорично проблемите с мигрантските вълни в Европа акад. Дончев.
Макар и масон, акад. Дончев описва битката между доброто и злото така: „Армагедон е последната битка, между силите на доброто и злото, мрака и светлината, в която ще влязат, както пише в Библията „всички царе до края на земята”, т.е. цялото човечество ще се сблъска. Армагедон не е ден, не е два това е една постоянна, невероятна битка“.
Относно празнуването на Рождество Христово преди време, писателят разказва: „Хората по нашите земи винаги много са се трудили, зимата е едно време, когато усиленият труд утихва, природата казва „Чакайте”. В това време на човек му се дава възможност да се размисли, да се порадва спокойно.
Имам преки впечатление от моята баба, която е родена по време на робството, – това е човек, който започва да живее активно от момента, в който се показва слънцето, докато залязва. Лятото, когато денят е голям, се работи по 16-17 часа на ден и падаш като убит, възкръсваш на другата сутрин. Зимата ти дава възможност да въздъхнеш и да кажеш „Брей, тя мина още една година, дай да се порадваме на живота“, разказва акад. Дончев.
За начина на живот преди и сега, когато модерните технологии навлизат ежеминутно в бита ни, писателят обяснява, че преди човек сякаш е бил по-защитен. „Когато бях дете, къщата си беше къща, къщата си беше затворена, там си оставаше семейството, никой не можеше да влезе, никой не можеше да приказва, да ти внушава нещо. Ти имаш възможност да останеш сам със своите близки и затова изживяването беше съвършено различно от сегашното. Начинът, по който се празнуваше беше напълно различен“, каза Дончев.