От Възраждане Стара Загора, Велико Търново, Севлиево и Трявна отидохме да подкрепим справедливия протест на Габрово. Не сме вяли знамена. Бяхме едни от всички, както винаги. След часовете прекарани с хората там под дъжда, след виковете, след дългите разговори, много мислих как да оценя деня. За пореден път изводът е, че за да има резултат трябва да струпаме проблемите си под прозорците на създателите им – в столицата където са се окопали всички причинители на народното недоволство.
В протеста имаше хиляди граждани. Основното което се коментираше беше, че преди избори Община Габрово заселва нови циг@ни, че преди време това се е случило мащабно, за да не загуби Габрово статута си на областен град. Това пък от своя страна е можело да се случи, защото българите напускат града заради липса на поминък. Докато вървяхме, един господин ми показваше завод след завод, всеки пустеещ. Хората разказаха, че преди са имали 2 циг@нски фамилии и никога не са имали проблеми като тези от последното деситилетие. Масово бяха нормални, работещи хора, възпитани и с мисъл към решаване на проблемите. Имаше една малка групичка, която хвърляше пиратки и крещеше цинизми, като на всеки протест, но това е винаги така – някои са инструктирани, други просто са диваци, трети от някакви агитки или поне така звучаха от виковете. Масата от хора не са това.
На финала на протеста жандармерията свали щитовете и каските в знак на солидарност. Хората им ръкопляскаха. Погледнах тъълпата, хората които бяха най-отпред, където бях и аз. Това, което видях беше желание за мир, спокойствие и нужда от подкрепа. Бях убедена, че жандармерията направи жеста по сигнал. Отидох пред тях, за да ги ръкувам, но исках да ги погледна в очите. Видях неудобство, емоция, съпричастност. Финалният коментар на спътника ни журналист беше „има светлина в тунела“. Моят прочит е малко по-различен.
Има светлина, има и тунел.
Тунелът е затрупан обаче. Затрупан е с отпадъчен материал от деградирали морално и емоционално лица, наричащи се „управлявящи“, опитващи се да ни убедят и в голяма степен успяващи, че ние сме некачествените. Тази купчина отпадъци трябва да бъде изчистена, за да видим светлината в тунела, а и да излезем от него.
Снощи трябваше „най-разпознаваемият и деен български, че и световен евродепутат“ г-н Ангел Джамбазки да е там. Подозирам, че не дойде, защото е споделил опит с колегата си Томислав Дончев. Стегнало го е под лъжичката. Защото всички тези мирни и мили хора се преобразяват когато започне да ги поучава лакирания ни политически „елит“. И става страшно.
Кметицата и въобще какъвто и да е представител на управляващите също липсваше.
Страх? Защо? Нали са НАРОДНИ представители? Кога са сред народа? Май никога или поне никога когато е напечено и има проблеми, защото аз не спирам да съм по протестите от години и рядко срещам някой политик. За да ги видиш, трябва да отидеш на някое лъскаво и още повече безсмислено събитие, на което са официални гости. Да ги пипнеш? Само с охрана и в официално облекло. Толкова за тунела и каманака, спиращ светлината.
Светлината са всички тези българи, които въпреки всичко са тук в България. Светлина е, че има хора които проглеждат и над медийната розова омая. Светлина е, че от народното недоволство се роди Възраждане и приютява борци всеки ден. Светлина е, че от различните страни на барикадите гледат топли български очи и е само въпрос на време да застанем всички рамо до рамо и да прокапаем този скапан тунел, затрупан с боклук.
Само че това няма да стане мирно и тихо. Колкото и да ни се иска.
