Колата поднесе на заснежения път и за секунди се оказах в канавката, а предницата забита в една пряспа. Нищо кой знае какво, но все пак сама жена, на 150 километра от София, на междуселски път, в 10 часа вечерта. Седя си в канавката, от двете ми страни гъста гора, от двайсет минути не е минала никаква кола (и най-вероятно до сутринта няма да мине), и се чудя какво да правя. Да звънна на мъжа ми? Той в момента е в чужбина, само излишно ще го тревожа… Голямо момиче съм, ще се оправя сама. Ще звънна на най-добрия ни семеен приятел, той е уверен, силен, надежден, колко пъти сме пили вино до сутринта и сме разговаряли с цитати на велики поети. Звъня. Описвам ситуацията. Приятелят отговаря с дълбокият си и красив мъжки глас, спокойно, но с една особена философска загриженост:
– Много си далеч. Сега ще видя какво мога да направя. Може да намеря някоя пътна помощ, която е наблизо и ще я изпратя да ти помогне. Ще ти пратя SMS.
Обаждам се на един друг наш стар приятел. Колко сме изпили и изяли заедно, колко нощи сме прекарали в приятелски разговори за книги, филми и изкуство:
– Ааа, ама аз съм пил, не мога да карам. – отговаря ми той – Но ти внимавай, нощ е, всичко може да се случи, най-добре звънни в полицията! Ако има нещо звънкай!
Приблизително така ми отговориха още няколко отдавнашни любители на Кант, поклонници на Гьоте и други професионални интелигенти… Отворих втора кутия цигари, започна да се спуска мъгла и отново заваля сняг. Никой не ми се обади, нито ми изпрати SMS. Стана ми студено и тъжно. Да не се обадя на мъжа ми ме спираше само това, че като чуя гласа му, непременно ще се разплача и това само ще го нарани безкрайно. Ровейки в телефона стигнах до един списък на имена на хора, които мъжът ми бе добавил в телефона ми. Беше озаглавил списъкът „За всеки случай“. Там бяха имената на Пепи от фитнеса, Сашо шофьора, Жоро полицая, Васко жокера и дори един Ники лъжеца. Реших, че „За всеки случай“ вече е дошъл, няма какво повече да губя и започнах да им звъня на всички поред. Първи дойде с джипа си Ники лъжеца, оказа се, че живее най-близко. Сашо шофьора дойде след него и каза, че е уговорил снегорин от негов приятел, Жоро полицая беше уговорил трактор от едно близко село, Стефан пиколото доведе четирима свои приятели, евентуално да дърпат колата на ръце от канавката. Дойдоха всички от списъка. Беше оживено и весело. Изведнъж ми стана светло и топло, чувствах се сред близки хора. Забраниха ми да се обадя на мъжа ми и да го тревожа. На предложението ми да им платя разходите, които са направили, ме изгледаха навъсено. Някой ми подаде бутилка със много силна ракия, завиха ме с едно яке, сложиха ме на задната седалка на колата ми и ме откараха до вкъщи…
Ал. Костова
„За да опознаеш един човек
не ти е нужно време, а ситуация.“ –
Тери Пратчет.