Кръстовище… светофар… и аз бързаща да пресека.
Когато нещо трябва да се случи и да привлече вниманието, то си проправя път през събитията.
Червената светлина ме заварва на островчето по средата. Онази среда, в която се чудиш какво да правиш с погледа и мислите си и все пак…
Едно куче, улично, но чисто и много мило изглеждащо, досущ като това от снимката, тръгва да пресича… на червено.
Преди да реагирам, чух „Стой.
Върни се тук“.
Тихо, но настойчиво.
Вдигам поглед и виждам мъж, като онези бездомните мъже, но някак чист и сурово изглеждащ.
Кучето се подвоуми, погледна в едната посока, погледна към мъжа и бавно се върна при него.
Застана редом, погледна го отдолу с поглед изпълнен с любов, като онази, която само кучетата познават и близна ръката му.
Двамата зачакаха търпеливо, а между тях струеше тихо разбирателство.
„Зелено е, сега можем да пресечем“, каза мъжът и те тръгнаха.
Двама спътници, отправили се към своя свят.
А моят свят се изпълни с благодарност към светофара, който светна червено, точно когато трябва, за да стана свидетел на добрината, обичта, грижата и споделеността на два бездомни свята, намерили дом в сурово и мило приятелство.
Изпълни се светът ми с благодарност, към провидението, което ми каза да спра и да видя човешкото в дребните моменти, които често пропускаме, забързани към нищото.
А той, животът е точно тук, пред нас и крие своите малки чудеса, които чакат някой да каже: Стой! Погледни! Притихни!
И аз притихнах…
