На Ленин приписват фразата „Всяка готвачка (трябва да) може да управлява държавата“. В интерес на истината той не е казал това. Точният цитат е: „Ние знаем, че всеки черноработник и всяка готвачка не са способни незабавно да се включат в управлението на държавата. Но ние искаме незабавно към обучението по делата на държавното управление да бъдат привлечени всички трудещи се.“
И при плуралистичната демокрация остава в сила дилемата между масовото участие на гражданите, от една страна, и нужната образованост и компетентност за осъществяване на управленски правомощия, от друга. Всъщност едно от големите предизвикателства пред всеки вид избор е дали избиращият е подготвен да избере наистина най-подходящите за определена публична функция, а не просто себеподобните.
Трудно ще намерите някого, който с чиста съвест да твърди, че е приемливо държавата ни да се управлява от хора, които очевидно не притежават поне минимални интелектуални и морални качества, доказани чрез практически резултати. И въпреки това свидетели сме именно на такова парадоксално – за нашето време и географско положение – състояние на държавното управление и политиката в България. Властта у нас не се упражнява от внимателно и обосновано подбрани професионалисти, а от случайно издигнали се, недостатъчно образовани и неспособни да разберат отговорността си хора.
Страната се управлява лошо и проблемите се задълбочават (колкото и да ни убеждават в обратното), защото ключовите управленски позиции се заемат от фигури, които са аматьори в най-лошия възможен смисъл на думата. Казвам „в най-лошия“, защото истинският, чист аматьор (или самодеец) се ръководи не от кариерни амбиции, а от любов към това, което прави. Той знае, че не може да се сравнява с професионалистите и няма такива претенции.
Полуаматьорът е стъпил с единия крак на терена на изгодата, той иска едновременно да печели от заниманията си и в същото време да не бъде оценяван по високите стандарти, задължителни за професионалистите. С течение на времето полуаматьорите в българската политика си създават лустро на опитни професионалисти, но под евтината позлата остава истинската им същност, която периодично избива в добили всенародна популярност лапсуси и гафове. Те бъркат исторически събития и географски местоположения, „превъртат Рубикона“, заявяват претенции за всемирна роля и настояват, че всичко значимо започва от тях.
Тази мила родна картинка би била комична, ако нямаше твърде тежка цена, която неизбежно ще трябва да се плаща днес и в бъдеще. Най-малката беда е, че европейските ни партньори официално ни хвалят, а зад гърба ни се присмиват, че уж поощряват „ценните български инициативи“ и ни бутат напред да вадим горещите картофи от огъня. Много по-лошо е, че некомпетентността и мегаломанията, събрани в токсична смес, предизвикват неверни преценки и дълбоко погрешни политически стъпки. Днес това най-ясно се вижда в българската външна политика – просто защото по силата на формалните ни правомощия трябва да организираме събития с множество чуждестранни участници. Именно на фона на сдържаната професионална позиция на повечето от тях (изключвам оригинални екземпляри като Юнкер) изпъква крещящата аматьорска неадекватност на нашата политическа класа.
Примери колкото искате, но да се ограничим до последните десет дни. Премиерът обяви, че министър-председателите на Гърция и Македония са постигнали съгласие по спора за името, за което били приветствани като при избор на папа. След по-малко от 24 часа стана ясно, че няма никакво споразумение, а тенденцията дори се влошава. Външният министър окачестви като добър (включително за България) вариант „Илинденска Македония“. Веднага срещу тази позиция възроптаха най-авторитетните български историци и експерти и ясно доказаха колко неприемлив е този подход за нас.
За съжаление и опозицията не предлага алтернатива от гледна точка на професионализма в политиката. Изминалата първа година от мандата на правителството, респ. – от осъществяването на неговата програма, бяха подминати без никакво внимание. „Алтернативността“ се свежда до дребни махленски заяждания, а златни възможности за разобличаване и отстраняване на големите пороци в управлението (като парламентарната анкета по сделката за ЧЕЗ) се пропиляват като че ли умишлено.
По същия странен, непрофесионален начин се разви подготвяната в дълбока секретност визита на премиера Бойко Борисов в Русия. Сега българският министър-председател се опитва да се представи като незаменим радетел на взаимоизгодната българо-руска дружба. Но и тук, и в Москва е известно, че именно неговото правителство прекрати строителството на АЕЦ „Белене“, а неотдавна председателят на парламентарната му група обвиняваше президента в саботаж на евроатлантизма заради посещението му в руската столица „точно по времето на българското европредседателство“.
В голямата политика понякога се налагат подобни остри завои, но те трябва да се изпипват професионално на базата на сериозна експертиза. Така, както Еманюел Макрон подготви новата си оферта към Путин – изтъквайки на преден план френския суверенитет и поемайки част от чуждата вина за влошените отношения с Русия. Признавайки ясно, че Западът е допуснал грешка през последните 20 години с експанзията на НАТО към руските граници, Макрон на пръв поглед приема да изплаща американски грехове. Но ходът е много добре преценен и съобразен с бързо изменящите се геополитически реалности.
Въпросът, който е важен за нас, е: има ли въобще някакъв подготвен ход Борисов за посещението си в Москва? Звучи твърде оптимистично, за да е истина. Една от причините българските политици да не могат да се измъкнат от блатото на аматьорската посредственост е, че се заобикалят не с компетентни експерти, а с угодници кариеристи. Хора, получили голяма управленска и медийна власт въпреки фрапиращата липса на качества за високите, ключови за държавата постове, до които някак са изпълзели. Общото за всички тях е самочувствието, че знаят всичко и нямат нужда от съвети.
При такава концентрация на аджамии по високите етажи на властта резултатите са предопределени. Остава ни само да се молим да ни се размине по-леко. Но едва ли ще имаме този късмет.