Какво става, по дяволите?
От ранно детство ни се втълпяваше, че студената война, Корейската война, Виетнамската война, огромните военни бюджети, всички нахлувания в чужди страни и сваляния на правителства в резултат на наша намеса – онези, за които знаем – втълпяваше ни се, че всичко това е, за да се преборим с една и съща заплаха: Международния комунистически заговор с щаб-квартира в Москва. И какво стана? Съветският съюз се разпадна. Варшавският договор се разпадна. Източноевропейските сателити станаха независими. Дори бившите комунисти станаха капиталисти… А външната политика на Съединените щати не се промени изобщо.
Дори НАТО остана – НАТО, който беше създаден – поне така ни беше казано – да защитава Западна Европа от евентуална съветска инвазия! Дори НАТО остана: по-голям от всякога, ставащ все по-голям и трупащ все повече и повече мощ – НАТО с една вече глобална мисия. Стигна се дори до там, че Хартата на НАТО беше използвана, за да се оправдае включването на страните членки в нахлуването на САЩ в Афганистан.
Всичко се оказа една голяма измама.
Съветският съюз и нещото, наречено “комунизъм” като такова, не са били обект на нашите глобални атаки. Никога не е имало Международен комунистически заговор.
Врагът се оказа всяко правителство или движение – или дори отделна личност – които се осмеляваха да пречат на експанзията на Американската империя. Няма значение с какво име наричахме този враг – комунист, държава-престъпник, наркотрафикант, терорист…
Смятате, че Американската империя е против терористите, така ли? А как наричате онзи, който взривява самолет и убива 73 души? Който прави няколко покушения срещу на дипломати? Който изстрелва снаряди срещу кораби, пуснали котва в американски пристанища? Който поставя бомби в безброй търговски и дипломатически сгради в Съединените щати и в чужбина? Десетки подобни актове. Този човек се казва Орландо Бош, той е кубинец, живее в Маями необезпокояван от властите. Маями дори веднъж обяви Ден в чест на Орландо Бош. Той беше освободен от затвора във Венецуела, където беше задържан за взривяване на самолет, отчасти поради натиск от страна на посланика на Съединените щати във Венецуела – Ото Райх, който беше назначен от Джордж Буш в Министерството на външните работи.
Когато Бош се завърна в Съединените щати през 1988, Министерството на правосъдието го обяви за особено опасен терорист и беше твърдо решено да го депортира, но това беше предотвратено от президента Буш, първия, подпомогнат от сина му Джеб Буш, губернатор на Флорида.
След като знаете вече всичко това, смятате ли наистина, че Джордж Буш Втори и семейството му са против тероризма? Е, да, те са против онези терористи, които не сътрудничат на Империята. Между другото, взривеният от Бош самолет беше кубински. Куба го иска от Вашингтон заради това и още редица други сериозни престъпления. За Куба той е какъвто е Осама бин Ладен за Съединените щати. Но Съединените щати отказват да го предадат. Можете ли да си представите реакцията на Вашингтон, ако Бин Ладен внезапно се появи в Хавана и кубинците откажат да го предадат? Можете ли да си представите реакцията в Съединените щати, ако Хавана обяви Ден на Осама бин Ладен?
Подкрепата на Вашингтон за истински терористични организация е много широка. Нека да дадем само два примера от последните няколко години. Етническите албанци в Косово провеждаха безброй терористични нападения в продължение на години в различни части на Балканите, но те са наши съюзници, защото нападат хора, които са в немилост пред Вашингтон.
Военизираните групировки в Колумбия с цялата им жестокост не биха могли да започнат мръсната си работа без поддръжката на колумбийската армия, която пък се радва на буквално неограничена подкрепа от страна на Съединените щати. Това само по себе си дисквалифицира Вашингтон като водещ война срещу тероризма. Буш освен това често гневно говори и срещу държави, приютяващи терористи.
Нима наистина го мисли?
Защото коя страна приютява повече терористи от Съединените щати? Орландо Бош е само един от многобройните анти-Кастро кубинци в Маями, провели стотици, ако не хиляди терористични актове в самите Съединени щати, в Куба и къде ли не другаде – всякави видове палежи, покушения и взривове. Същото се отнася и за многобройните други терористи – наши приятели – палачи и мъчители, нарушители на човешки права – от Гватемала, Ел Салвадор, Хаити, Индонезия и от къде ли не – все съюзници на Империята. ЦРУ търси терористи в пещерите на Афганистан, докато в същото време агентите на Управлението в Маями си пият бирата по баровете с терористите.
Как да разбираме всичко това? Как да се ориентираме във външната политика на нашите правителства?
Ако трябваше да напиша книга, озаглавена “Американската империя за начинаещи”, на страница първа ще прочетете: “Никога не търсете моралния фактор. Външната политика на Съединените щати няма морален фактор в своята ДНК.”
Прочистете ума си от този излишен багаж – той само пречи да видим нещата отвъд клишетата и баналностите. Знам колко е трудно за повечето американци да приемат казаното от мен за чиста монета. Не е лесно да се преглътне смисълът на това, което говоря.
Хората гледат нашите лидери по телевизията, снимани в пресата, виждат ги усмихнати или засмени, шегуващи се. Виждат ги със семействата им, чуват ги да говорят за Бог и любов, за мир и законност, за демокрация и за свобода, за човешки права и справедливост, дори за бейзбол… Как е възможно такива хора да бъдат морални изроди, как така ги наричат неморални? Те носят имена като Джордж, Дик и Доналд – няма нито един Мохамед или Абдула сред тях. И дори говорят английски. Е, Джордж почти. Хора с имена като Мохамед или Абдула режат ръце и крака като наказание за кражби. Знаем, че това е ужасно. Ние сме твърде цивилизовани за такива неща. Но хора с имена Джордж, Дик и Доналд ръсят касетъчни бомби върху градове и села, и невзривените от тях се превръщат в пехотни мини. Не след дълго някое дете ще вдигне някоя или ще стъпи на някоя и ще загуби крак, ръка или и двата си крака, или и двете си ръце, а понякога и очите си. А онези касетъчни бомби, които експлодират, те си носят други ужаси.
Но нашите лидери не са може би толкова неморални, колкото са аморални. Тоест, причината не е в това, че те извличат някакъв вид удоволствие, предизвиквайки толкова много смърт и страдание. На тях просто не им пука, ако това е разлика, която си струва да изтъкнем.
Докато смъртта и страданията придвижват дневния ред на Империята, докато подходящи хора и подходящи корпорации трупат състояния, власт, привилегии и престиж, докато смъртта и страданието не се случват на тях и близките им, те ще бъдат безразлични към случващото се на другите хора – включително и на американските войници, които те хвърлят в техните войни и онези, които се връщат – които успяват да се завърнат – си идват със синдрома на Ейджънт Ориндж или със синдрома на Войната в Залива, които продължават да разяждат телата им.
Нашите лидери нямаше да заемат тези постове, ако се смущаваха от такива неща. Вероятно е страхотно да бъдеш лидер на Империя – всъщност, славно… опияняващо чувство, че можеш да правиш каквото поискаш на когото поискаш толкова дълго, колкото поискаш – поради всяка една причина, която ти хрумне… защото имаш властта… “защото тяхна е властта и славата”…
