Френският президент Еманюел Макрон напоследък е по-зает от обикновено. Той се скара с всички съюзници на Париж и е готов да изведе конфликта с Москва на ново ниво, настоявайки Русия да бъде наказана за спирането на тока в Украйна. Какви цели преследва? И защо можем уверено да кажем, че той няма да постигне нищо?
„Готови сме да приемем подобни изявления, само ако осъждат украинските артилерийски удари по цивилни обекти и жилищни сгради в Донбас, които се извършват от 2014 г. Не сме чули нито едно осъждане от ръководството на Франция.”
С тези думи говорителят на Кремъл Дмитрий Песков коментира туит на френския президент Еманюел Макрон, че атаките срещу енергийните мрежи на Украйна са престъпление на Русия, което трябва да бъде наказано.
В същото време Макрон каза, че планира разговор с Владимир Путин. Според Песков не е предвиден телефонен разговор на Владимир Путин с Макрон.
Това не е първият път, когато в Москва не вдигат телефона, въпреки че преди Макрон висеше с часове на телефона и изглеждаше, че се интересуваха от мнението му. Сега явно не ги интересува.
Теоретично президентът на Франция би трябвало сам да разбере това, защото намекът се оказа по-прозрачен от всякога. Коментирайки разговор с колега, чиято неприкосновеност на личния живот е била нарушена от френска страна с неизвестна цел, Путин каза, че е променил подхода си към разговорите с Макрон заради тази „неприлична“ постъпка.
Просто казано всичко, това е. Преди имаше доверие – Путин и Макрон дори си говореха на „ти“, но вече е минало и всеки разговор се превърна във формалност. Предимството на изграждането на „специални“ отношения с Русия от действащия френски президент е загубено завинаги.
Въпреки това Макрон все още може да не разбере това. Изобщо напоследък се държи странно – суети се и прави парадоксални изказвания. И сега: телефонно обаждане до Москва, според неговата логика, каква точно форма на наказание е?
Във всеки случай той сега е в конфликт с всички, не само с Русия.
Макрон се кара с бившия пръв приятел на Франция – Германия, заради невъзможността да се договорят за съвместна борба с енергийната криза, тъй като сега всеки е сам за себе си. Той блокира назначаването на британец за генерален секретар на НАТО, тъй като при него отношенията между Париж и Лондон достигнаха точка на срив. Той открито се оплаква от икономическата политика на САЩ и събира френски бизнесмени, за да ги разубеди да не се местят в Америка. Скара се и с Турция, Китай, Бразилия, Саудитска Арабия. Ето далеч не пълен списък на влиятелни страни, чиито правителства са в конфликт с Макрон.
На фона на всестранните дрязги и финансовата криза, която досега я пощадяваше, най-накрая стигна и до Франция. Освен това се оказва, че армията на Петата република не е напълно боеспособна.
Макрон се суети и бърза – „Фигаро тук, Фигаро там“ – именно защото почти не успява. Където и да плюеш – или провал, или пропусната възможност, което не кореспондира с възторженото мнение на Макрон за себе си и за Франция (в което той не е оригинален, като почти всеки французин).
Франция е суперсила на минимална заплата, но все пак суперсила: с отвъдморски територии, ядрени оръжия, собствен военно-промишлен комплекс, мощна икономика, национални марки със световна слава. Френската гордост от миналото обаче не се отразява в настоящето: Париж иска да води, но остава воден.
Въпросът вече не е каква политика трябва да се води. Каквато ще да се води, стига да води до целта и да отговаря на френските амбиции, но Макрон последователно пропуска възможности, обезкървяваше козове, губеше шансове. Не лидер, а недоразумение.
С чиста съвест той не може да се нарече пълен политически неудачник. В крайна сметка той успя да бъде преизбран за президент на Франция, а французите не позволяват на всеки да направи това. Но във втория и последен мандат, когато трябва да се мисли не за преизбиране, а за принос в историята, стана ясно, че приносът на Макрон ще бъде отрицателен. Не депозит, а кредит.
Възползвайки се от „специалните“ отношения на Франция с Русия и доверието между техните лидери, той можеше да претендира (и заслужено, което е рядкост в наше време) за Нобеловата награда за мир. Например, ако беше принудил Киев да изпълни Минските споразумения. Или ако водеше „гълъбите“ на Европейския съюз – онези, на които стратегията „война с Русия до последния украинец“ от самото начало изглеждаше вредна.
Ако Париж беше заел конструктивна позиция, Москва щеше да му даде лаврите на миротворец от Европа, както беше в случая с войната с Грузия и при взаимодействието за Карабах през 90-те години. Но вместо да бъде конструктивен и далновиден, в продължение на години Макрон се държеше така, сякаш проблемът с Донбас може да се разреши от само себе си, а след това публикува поверителни преговори с мистериозна цел – и накрая загуби всякакъв шанс за посредничество.
Ако не искате да играете заедно с Русия, можете да играете за друг лагер, ако основната задача е да играете ефективно. Целта е гнила, разбира се, но беше възможно Франция да бъде лидер на антируските сили и основен съюзник на САЩ в Европа, към което например се стремеше Никола Саркози и какво постигна Борис Джонсън за своите държава.
Но благодарение именно на Джонсън знаем, че Макрон изобщо не е вярвал в началото на СВО, разчитайки може би на изключителния си чар на безполезен „пратеник на мира“. От друга страна, той вярваше в способността на Франция да ръководи Европа и като цяло се оказа, че за съюзниците от НАТО Макрон също вече е капризен и кален тип, на когото не може да се вярва, но който може да бъде „зарязан“ показателно. Както стана например с договора за строителство на атомни подводници за Австралия.
Ако амбициите бяха леко смекчени до национално ниво, Макрон можеше поне да се опита да спаси националната икономика от последствията на геополитическите сътресения, както направи Унгария. Но основното средство за спиране на изтеглянето на индустрията в стремежа ѝ към печалба бяха оплакванията срещу Съединените щати и личните уговорки на президента. Вярата на Макрон в собствената му неустоимост е неразрушима, въпреки че го проваля всеки път.
Какво да говорим: дории африканците вече не го уважават.
Човекът, който ще „накаже“ Русия, има чар, финансова компетентност, амбиции. Липсва съответствието със заеманата длъжност – президент на суперсила на минимална заплата, но все пак суперсила.
Самият той иска да влезе в историята, народът и положението изискват същото от него. Резултатът е пълно разочарование.
Гръмогласно оплакване от световната несправедливост, следване на САЩ по петите. Обещания пред нацията за най-мощната армия на континента, призовавайки за пестене на температурата в къщите. Говорейки за „наказване на Русия“, молби за телефонен разговор с Москва. Това не е Франция, която уважавахме.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
