В учебниците по история ще пише „Кабинетът „Бойко 3″ беше свален от майки, излезли по улиците“, пише Евгений Дайнов.
Развръзката иде. Властта дава всичко от себе си, за да има развръзка. И тя ще дойде – но изобщо не такава, каквато си я представя корпорацията ГЕРБ-Цацаров-Пеевски-Златев (и присъдружните им по-малки корпорацийки).
От доста време за доста хора е очевидно, че властовата върхушка е загубила връзка с действителността. Тия дни това е вече очевидно за всички. Моите студенти първокурсници, все още неизкушени откъм сериозни аналитични умения, при блиц обсъждане на ситуацията отсичат: „Тия смешници нямат представа къде се намират…“
Хората са вбесени
(нали ще ми спестите теориите, че нямаме недоволство, а конспирация на комунистите/руснаците/ сараите? Мерси), защото се чувстват обидени от властта. А са обидени, защото властта отдавна не ги вижда. Тя си живее в нейна си версия на действителността – някакво нейно си „риалити“, която има толкова общо с днешна България, колкото тревата в двора на къщата на „ВИП брадър“ с истинската трева.
В това „риалити“ властта вярва в огромно количество много странни неща. Например, че българският народ живее в най-добрия от всички възможни светове, в който всички са заможни, свободни и доволни. Или: че зад всеки проблем стои някакъв „гад“ (по Борисов), който може да бъде обезвреден от Прокуратурата или Конпиратурата. И така проблемът да изчезне.
Най-странното вярване на властта е,
че насреща си има не българския, а руския народ
Оня ден четох пространен репортаж от провинциална Русия. Средният руснак, особено младият, е убеден в следното: „Властта е по-компетентна от мен, тя да се оправя с нещата; аз претенции нямам.“ Това е резултат от натиска на властта срещу народа в последните 7-8 години.
Някъде от 2011 година на руския народ се обяснява (от страна на властта) че той е глупав, некомпетентен, безпомощен, предателски и, общо взето, заслужаващ всяческо презрение. И властта активно го презира, до степен да му ограничи пенсиите, намали реалните заплати наполовина и обира всекидневно. „По-кресливите“ (по Симеонов) са или в затвора, или в гробището.
Това в Русия дава резултат. След половин хилядолетие крепостничество, когато на подобен народ му обясняваш достатъчно дълго какъв е идиот; когато го презираш и подритваш достатъчно енергично – той изпада в желаното състояние на подчинение. Стига до извода, че – да, глупав съм и съм достоен за презрение. И млъква. Навежда главица и почва да бие чело пред властта с надежда тя да „се смили“.
В България властта се пробва да постигне същия ефект. Още преди старта на ноемврийските протести току се канех да напиша статия от типа – очевидно властта се събира потайно всеки ден, за да решава един-единствен въпрос: какво да направим днес, което да вбеси хората достатъчно качествено?
Протестите „против всичко“ като че позатихнаха, но властта не се спира.
Властта продължава да провокира хората
всеки ден, за да ги подчини
Изобщо не се е стреснала, както личи дори от това, че безумният натиск върху хората с автомобили продължи – дори в по-лош вариант от първоначално обявения.
Две провокации обаче заслужават особено внимание.
Първата – майките на деца с увреждания. Още неразбрали, че в учебниците по история ще пише „Кабинетът „Бойко 3″ беше свален от майки, излезли по улиците“, властимащите се опитват да ги третират като руски крепостни селяни. Включили майките в работни групи? Стиснали си ръцете за един закон? Премиерът обещал едни 150 милиона за лични асистенти?
Да, ама – не. След като всички повярвахме, че този път властта няма да излъже – тя излъга. Нищо в проектозакона за държавния бюджет не сочи, че е спазен който и да е ангажимент, поет към майките.
А самият Бойко Борисов – дето инак ни пази от комунистите
– излезе Лъжец Номер 1
Беше поел личен ангажимент. И излъга.
Втора провокация. Специалните органи за терор над населението, скалъпени по модела на НКВД от Борисов (който ни пази иначе от комунистите) – Прокуратура, Конпиратура и присъдружните им съдилища – превърнаха Десислава Иванчева в политически затворник. Тепърва ще се разгръща международна кампания по този повод, тъй като политически затворници у нас не е имало от времето на комунистическия режим (от връщането на който ни пази Бойко).
Тъй или инак върховният съдия в страната Лозан Панов назначи проверка на върховния репресивен съд на Прокуратурата и Конпиратурата. Прокуратурата незабавно издаде инструкция към подопечните й спецсъдии: никакво сътрудничество с проверката!
Това променя играта. Това е game changer. Досега знаехме, че властта погазва закона всеки ден, за да – например – помага на свои приятели да изливат бетон върху защитени природни територии. Днес знаем нещо повече: прокуратурата (и присъдружната й държавна власт) е решила да ликвидира, веднъж и завинаги, самата възможност някога по тези земи да има закон.
В момента, в който прокурори казват на съдии какво да правят – в този момент сме върнати в 1937 година.
Конпиратурата е станала НКВД
Главният прокурор се казва Вишински и вярва, че ако има самопризнание, няма нужда от други доказателства. Главният държавник се казва Йосиф Висарионович Сталин. И всеки български гражданин може да се окаже политически затворник.
Онова, което остава неразбираемо, е – защо не отворят отново лагерите? Белене, Слънчев бряг – това може да се възстанови за дни.
Нескриваното презрение към гражданите, тяхното постоянно подритване – всичко това рязко ескалира в последните месеци. Дори Симеонов не се спря, макар вече прост депутат. Да сме му дадели МВР за 24 часа и чудо да сме видели. Кое чудо? Колко човека смазани от бой по улиците? Колко – в предварителните арести? Колко – „респектирани“ от силови посещения по домовете?
В последната седмица всичко се промени. Властта (дето инак ни пази от комунистите) е
на финалната права към диктатура – тип НКВД
За да успее, трябва й само едно: българите да се окажат руснаци. Да се уплашат, клекнат, подчинят и бият чело о земи.
Сбъркали са си обаче народа. Българите само приличат на руснаци, от време на време. Но не са руснаци. В края на всеки период на правителствен терор руснаците вдигат бялото знаме. Българите се вдигат на бунт.
Това е онова, което предстои. Може би вече започва. Студената война на властта срещу собствения й народ току-що стана гореща.
Няма народът обаче да се окаже опечен на този огън.
