Януари беше особено изпълнен с насилие месец в Швеция. 63-годишен мъж беше убит в Стокхолм от ръчна граната на улицата. Холандски студент на обмен бе улучен от рикоширал куршум по време на показно убийство в пицария в Упсала. В Гьотеборг ръчна граната беше хвърлена през прозореца на апартамент и се взриви в кухнята – в същия имигрантски квартал, в който 8-годишно британско дете бе убито също от ръчна граната преди две години. В Малмьо пък ръчна граната бе хвърлена по полицейско управление и избухна отвън. Не може да се каже, че досега годината е била особено щастлива.
За шведите, това вече е станало рутина. Огнестрелните инциденти се увеличават, все повече повече убийства се случват посред бял ден и без притеснение от свидетелите. В последните девет години, убийствата и опитите за убийство с огнестрелни оръжия почти се е удвоил. Според шведската полиция, нападенията с ръчни гранати (които не бяха познати за хората допреди няколко години) нямат аналог в мирния свят.
Ръчните гранати, известни още като „ябълки“ в криминалните среди, се внасят в Швеция от бивша Югославия. Създаденият след войните на Балканите черен пазар за оръжие изобилства от тях, което доста сваля цената им, а освен това понякога продавачите ги раздават безплатно след голяма покупка на пушки или автомати. Полицията в Стокхолм изчисли средната им цена: за по-малко от 1000 евро можеш да си купиш пет автомата с муниции, които вървят в комплект с шейсет и четири ръчни гранати. Те разбира се, могат да бъдат препродадени. Цената, на която вървят по улиците на Швеция е около сто и десет евро.
Тъй като експлозивите не са оръжия подходящи за съхранение у дома, престъпниците най-често ги използват веднага след като се сдобият с тях. Заради това полицията описва тези нападения с гранати като „тенденция“ сред престъпните групировки в Швеция.
Въпреки всичко това, за шведските органи на реда продължава да е трудно да бъдат откровени за случващото се. Добре познат факт е, че повечето членове на групировките идват от имигрантски семейства, както и че проблемите се засилват, особено в райони, които полицията внимателно нарича „уязвими зони“. По този начин войните между различни банди непрестанно напомнят за провалилата се имиграционна политика на Швеция, както и провалилите се опити за интеграция на новодошлите. Това се превръща в сериозен проблем за правителството, дори и за опозицията, при това в страна, която се хвали със своята хуманност. Въпреки всичко, политиците в правителството и опозицията изглежда най-вече мислят за насилието в имигрантските квартали като за пиар проблем, заплаха за имиджа на Швеция – а решението е да се потулва.
Именно затова, Министерството на вътрешните работи добави страница на своя уебсайт, за да отрече твърдения които никой не е правил, че „заради високите нива на имиграция системата в Швеция е на ръба на колапс“. Никой не използва думата „колапс“, но притесненията около разпространилото се насилие са трудни за отричане и дори само едно поглеждане на вестника е достатъчно. Друга официална кампания твърди, че т.нар. „no-go zones” (квартали в които полицията не влиза) всъщност не представляват каквато и да е опасност. Опитайте се обаче да кажете това на оглавяващия съюза на парамедиците „Ambulansförbundet“ Гордън Гратидж. Той веднъж ми сподели, че на членове на екипа му не им е позволено да влизат в някои шведски квартали без полицейски патрул.
Пред същия проблем са изправени и пожарните отряди. През ноември около петдесет коли бяха подпалени в гараж, намиращ се в имигрантски район в Упсала. Въпреки неколкократните обаждания от граждани за спешна помощ, на пожарната й трябваха три часа преди да се появи, при това в съпровод от полиция с екипировка за бунтове и въоръжена с автомати.
Парамедици и пожарникари не са единствените обаче, които са принудени да взимат предпазни мерки преди да влизат в т.нар. „уязвими зони“. В стокхолмския квартал Тенста жителите вече месеци наред се радват на безплатен паркинг, тъй като района бе определен като твърде опасен за пътната полиция. Шведската държавна поща вече дълго време не предоставя услугите си в изпълнения с престъпност квартал в центъра на Малмьо. Немалко обществени библиотеки бяха принудени да намалят работните си часове, а някои дори да прекратят дейност заради многобройните случаи на тормоз от страна на банди от младежи.
След последните експлозии и стрелби, вицепремиерът и лидер на Зелената партия Изабел Льовин насочи гнева си към хората, позволили си да изразят безпокойство от нарастващата престъпност в Швеция. Как може който и да било да говори за хаос в Швеция, попита тя: „Истината е, че нашата страна представлява надежда за останалия демократичен свят.“ Тя искрено се гордее, че е начело на първото в света „феминистко правителство“, но си е поставила за цел да пренебрегва нарастващата престъпност, включително изнасилванията. Подобно отричане на реалността по принцип е присъщо за недемократични държави или разпадащи се страни.
Стратегията на правителството за справяне с ръста на престъпността е още по-неясна. В момента има амнистия за притежанието на оръжия, която позволява на престъпници да предадат оръжията си на полицията без да бъдат наказани и по този начин да се намали броя на оръжията на улицата. Правителството също така е планирало амнистия за притежанието на ръчни гранати, въпреки че не е съвсем ясно защо радикализирани членове на банди биха върнали своите експлозиви. Премиерът Стефан Льовен дори предложи да се изпрати армията, което от своя страна предизвика толкова силни реакции, че той бързо си върна думите назад. Той така и не поясни какво точно армията може да постигне, което полицията да не може.
Нерешителността на министър-председателя показва какво се случва когато не можеш да се справиш с интегрирането на имигрантите и вместо позволиш да се създаде ново общество вътре в обществото. Полицията не успява в задачата си да предпазва или да събира информация за тези нови общности, изпълнени с хора, които дори не владеят шведски език. Представители на шведската държава като парамедици, социални работници и дори библиотекари са посрещнати с агресия.
Това всичко предизвика криза на идентичността и в шведската полиция. Служителите й са се превърнали в обект на многобройни атаки, най-скорошната от които бе под формата на експлозия в южна Швеция близо до полицейски отдел. Напускащият национален шеф на полицията Дан Елиасон, се оплаква че разследванията стават много трудни, защото никой не иска да говори с полицията. Общественият договор между държавата и обществото, който позволява на гражданите да помагат на разследващите органи, не работи в районите в Швеция, в които полицията е разглеждана като враг.
Езикът, който използва от полицията обаче, издава съчувствие, а не враждебност. Полицейският управител Линда Щафа дори отбелязва, че хвърлянето на ръчни гранати представлява опасност и за извършителите, тъй като те самите се „подлагат на сериозен риск“ при хвърлянето им. Шефът на полицията в Стокхолм Ян Евенсон също подхожда състрадателно към престъпниците – „Тежко е да живееш като престъпник. Ние искаме да им помогнем да се избавят от този живот“. Този мек подход някога работеше доста успешно в Швеция, но обществото се е променило и органите на реда не са се приспособили към новите обстоятелства. Политическият елит дълго време смяташе, че цялата тази суматоха няма да повлияе на ежедневния живот на шведската средна класа.
Но изглежда, че това също се променя. В последните седмици деца от по-богатите квартали в Стокхолм са жертва на грабежи извършени от маскирани банди, за които се предполага, че пътуват от други части на града. Деветгодишни деца биват ограбвани и заплашвани с нож. Фурорът, който тези грабежи предизвикаха в последвалите седмици, също послужи като ясен индикатор колко дълбоко разделено етнически и класово шведското общество.
В имигрантския квартал в Гьотеборг още през 2014 година, учители от детски градини и занимални излязоха на улицата да протестират срещу насилието на организираните банди, които за няколко месеца бяха направили дузина улични стрелби, една от които в двора на начално училище. Те дори написаха писмо до гангстерите: „Нашите деца спряха да посещават детски градини, тъй като родителите им ги е страх. Страх ги е от вас. И когато децата идват тук, родителите им ни молят да ги държим вътре.“
Въпреки това, две години по-късно ръчна граната експлодира в апартамент в Генбург и погуби живота на 8-годишния Юсуф Варсаме. След убийството, един учител излезе със стряскащо изявление: „Смущаващо е да го признаем, но вече започваме да свикваме“. В подобни квартали това е трагичната реалност. Хората се приспособяват към насилието и то по начин, който шведската средна класа все още не е била принудена да изпита. Тя все още може да си позволи да гледа философски на имиграцията и нарастващата престъпност и да ги пренебрегва, надявайки се да изчезнат. Можем спокойно да заявим, че това досега не сработва. Дали обаче политическата класа в Швеция е способна да намери по-ефективно решение на проблема, представлява друг въпрос.
